снимка УНИЦЕФ
Представяме ви Нуртен – тя е медицинска сестра към Центъра за майчино и детско здраве в Шумен подкрепен от проекта “Най-добър старт за всяко дете” на Пощенска банка и УНИЦЕФ. Живее със семейството си в гр. Нови пазар и е майка на 2 деца. Нуртен завършва Полувисш медицински институт в гр. Шумен през 1997 г., след което продължава следдипломна квалификация в Медицинския университет в гр. Варна. Преминава много специализирани обучения от УНИЦЕФ. Когато се присъединява към екипа на Центъра през 2010 г., тя вече има над 10 години опит като медицинска сестра и в работата с деца.
Нуртен, как реши да станеш медицинска сестра?
Аз от малка исках да стана медицинска сестра и да помагам на хората. Може би, защото на моята майка нямаше кой да помогне. Мечтала съм си да съм до нуждаещите се хора, които са отритнати от обществото, заради цвета на кожата им или заради това, че са бедни. Това е страшното на България, това разделение ни променя и като хора. В началото, когато започнах да работя като медицинска сестра, всички гледаха на мен доста резервирано, защото виждаха в мен само това, че съм ромка. Казва ли са ми, че всички роми сме еднакви…А, всъщност, хората са различни – във всяко стадо има черна овца. Не бива да слагаме хората под един знаменател, а да ги приемем според възможностите им, разбиранията им, ценностите им, и според това доколко те са важни за нас като хора.
Ти как помагаш на майките?
Когато отида в най-бедните квартали или села, виждам че хората са забравени. Нямат достъп нито до лекар, нито до социални услуги. При първите ми срещи с майките, те имат много очаквания към мен – защото аз съм единствения човек, който се е сетил, че съществуват от доста време насам. Аз говоря много внимателно с тях, не обещавам. Винаги ги питам как са, как се чувстват, какво правят. Никой не ги пита за това. Доверието е много важно в моята работа. Особено важно в много случай е и това, че аз съм от тях. В работата с рисковите майки имаме две основни задачи – да подобрим социалния и здравния статус. Започвам отдалече – питам майките за това работят ли, какви трудности имат, как се справят с трудностите. Но гледам да привлека и мъжа й в разговора. Защото мъжете са дистанцирани. В рисковите семейства има деление – мъжете правят едно, жените друго. Мен, обаче, мъжете ме слушат, защото съм чужда жена в тяхната къща. Говоря и на двамата за това, че детето, макар и да не е родено, обича да слуша музика, да му се говори. Казвам, че ако майката е щастлива и бебчето ще е щастливо. Често питам татковците как си представят бебетата. В началото ми се смеят, но се замислят и започват да разказват за мечтите си децата им да ги надминат и да се спасят от мизерията. Дори, когато ходим с майките на видеозон, водим и бащите, за да видят и те бебето. Така създаваме принадлежност и очакване. Аз не съдя хората, не търся отговор на въпроса “защо”, моята задача е да помогна на родителите да се измъкнат от блатото и да осигурят доколкото могат сносен живот на децата си.
Как се справяте с бабите, които често “знаят” повече от вас?
Много ни е трудно там, където има свекърви. Но пък за ромите е важно подчинението на родителската воля. Повечето майки, с които работим, остават при свекървите си след сватбата. Тогава е необходимо човек да притежава такт, за да промени нагласата или поведението на свекървата. Не става за ден, два. В работата си аз следвам принципа на петте похвали и едната критика. Казвам на бабите, че по тяхното време е било трудно, но са отгледали децата си, не е имало удобства, но са били добри майки, не сте имали ток и вода, но децата им изглеждат здрави и сигурни. Казвам още, че сега е друго време – има апаратура, хората са се изучили, лекарите са много важни, а те, като баби, много обичат внучетата си. Споделям на бабите, че за да расте здраво тяхното внуче, трябва да помогнем на майката да изпълнява предписанията на лекарите. И те се съгласяват. Така се справяме с бабите. Правим ги партньори, понякога ги питаме. Защото за нас е важно бебето и майката да са добре след нашето заминаване.